Събуждаш се и вече си без сили. Не малко. Толкова, че в единайсет сутринта се чудиш дали просто да не си легнеш пак. И утре. И вдругиден.
Стълбището е планина. Не ти стига въздух, сякаш някой е стегнал колан около гърдите ти. Вечер краката ти мравучкат, та да ти иде да крещиш. Косата ти остава в сифона, ноктите ти се чупят, ъгълчетата на устата ти се напукват. Студено ти е. Винаги.
Стоиш в кухнята и вече не знаеш защо. Започваш изречения и ги губиш. Главата ти е памук, а зад памука нещо пулсира.
Нощем прасците ти се схващат. Клепачът ти потрепва от седмици. А отвътре вибрираш, сякаш си под ток, макар че нищо не се случва.
После идва страхът. Без причина. На касата, в колата, насред разговор. Кръвното ти скача, просто така. Нощем потта ти мокри леглото. А пикочният ти мехур прави каквото си иска, и толкова те е срам, че не казваш на никого.
И после, една нощ, лежиш на една страна и сърцето ти спира.
За един удар. Само един. Но достатъчно, за да подскочиш от страх, с ръка на гърдите, и да си помислиш: сега. Ето, дойде.
Не боли. Само те плаши до смърт. Нощ след нощ.
Отиваш на лекар. Правиш всичко, което ти кажат. Сърце: екстрасистоли, безобидни, неприятни, ще трябва да живеете с тях. Щитовидна жлеза: наред. Бели дробове: наред. Кръвна картина: наред, освен дреболии. Нищо, за което да си струва да се говори.
Всичко е наред. Само ти не си.
И в един момент, много предпазливо, пада изречението: може би трябва да поговорите с някого.
А ти седиш там и се питаш дали не полудяваш.
Не полудяваш. Просто търсенето ти още не е свършило.
Попитай какво всъщност е изследвано. Стандартната кръвна картина не вижда много неща: феритин, тоест запасите ти от желязо. Витамин B12. Витамин D, като 25-OH-D. Магнезий. А ако си жена в края на трийсетте: менопаузата не пита дали си готова.
„Малко ниско, но още в референтните граници“ не е заключение. Това е свиване на рамене. А зад това свиване на рамене изчезват години.
Аз го имах. Почти всичко.
Спрях да се качвам в асансьор. Спрях да карам по магистрала. Защото паниката можеше да дойде навсякъде, и идваше навсякъде. Кръвното ми скачаше, без никой да знае защо. Изкълчвах си крака боса, на равно, просто така. Имах трептене пред очите, онези зигзаги и светлини, които иначе идват преди мигрена, само че мигрена не идваше. Очите ми сълзяха. Кожата ми беше бледа и нечиста, косата ми падаше.
Гледах се в огледалото и виждах болен човек. А всички казваха: всичко е наред.
В един момент спрях да се надявам на следващия час при лекар. Доверието го нямаше. Затова започнах да търся сама. Нощи наред, във форуми, в проучвания, при хора, преживели същото като мен. И после започнах да попълвам. На своя глава, без изследвания, според това, което бях прочела.
Когато запасите ми отново се напълниха, всичко изчезна. Дори прескачането.
Кое вещество беше, не знам. Но изчезна.
И сега ти казвам честно: не бих те посъветвала да го направиш по същия начин. Не съм лекарка. Аз поех своя риск и мина добре. При теб не е задължително.
Три неща, и те не подлежат на пазарлък.
- Прегледай си сърцето. Прескачането в повечето случаи е безобидно. В повечето. Разликата я вижда само ЕКГ.
- Ако искаш по-сигурно: първо изследване, после попълване. Тогава знаеш къде се намираш и не гълташ наслуки. Който гълта на сляпо, сменя един дефицит с излишък, а и това разболява.
- Ако пиеш антидепресанти: никога не ги спирай от днес за утре. Главата ти е свикнала с тях и наказва жестоко резките решения. Излизай бавно, под наблюдение.